В богатото културно – историческо наследство на България, резбарството заема особено място. За съжаление поради лесната запалимост на дървото и повреждане от дървояди или механични удари, много шедьоври завинаги са унищожени. Но и много са останали за радост на българския народ, който с право може да се гордее с наследството си. Затова и традицията на българската дърворезба не е прекъсната. Вярно че, за известно време имаше мода да се използват фабрично приготвени елементи, но това не трая дълго. Сега отново долавям стремеж у мнозина да вземат длетото и да изваят със собствените си ръце красиви дърворезби. Може те първоначално да са по елементарни с мотивите си, но винаги непременно носят нещо от създателя си. Убеден съм, че вековната традиция на българските школи има много последователи днес, които набират скорост. Те използват нови теми, влагат ново съдържание в композициите, но знам едно – този занаят, дърворезбарството е най-чудното съчетание между творческата фантазия и уменията на човешката ръка.
      Спомням си, че проф. Асен Василев казваше: “Резбарят 50% е станал резбар, когато сам може да заточи длетото си.”